Връщам се вкъщи, Тру Вортекс съм аз, недоизказана съм аз, невъзможна съм аз, но това не съм аз.
Архиви заноември, 2006
Непоносима есен
Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
(Иван Пейчев)
Като цяло душата ми се чувства изстискана от всички посоки, и ме боли учудващо много. Е, усмихвам се и казвам „ще го преживея“. Няма да ми е лесно, разбира се. Тъжното е, че го знам. Хубавото… Няма хубаво.
Мразя някой да чете това, което съм писала, без позволение. А тук блогът ми влиза в някакви класации, от които даже не знам как да го разкарам.
Няма изход, няма път нагоре, няма пътечка настрани. Това моето е нелечимо.
А всеки се е вкопчил като глупак в собственото си „Аз“, крещейки щастливо лозунги, които не важат. Всеки се затваря в себе си, без изобщо да се замисли, че другите ги боли. Че и другите имат усещания. И май ще се върна отново вкъщи, понеже тук се чувствам хиляди пъти по-слаба.
А сълзите ми напират пред очите ми, но не ме е страх да напиша това, защото знам, че няма опасност някой да го погледне.
Don’t let me out in the rain.
Използвам хиляди весели емотикони, а се чувствам като смачкан боклук. Пак чувството за вина, пак идеята, че нямам право да занимавам никого със себе си. Прекрасна съм, нали?
Трябва да изприказвам всичко на някого, защото имам чувството, че ще избухна. Обаче с никого няма да говоря. Не го искам. Не по този начин. Сега все ще се намери някой, който да ме пита загрижено „Как си“. Премълчаването на отговора значи повече от това да му отговориш наистина. А самият отговор поражда допълнителни въпроси. Не може ли без този въпрос? И без това го мразя… Етикет.
Ама съм добра, маската ми вече е стоманена.
Отново
Чувствам се
счупена на малки парченца, разхвърляни по поляните като глухарчета.
отровена от кратките погледи и необяснимия страх в очите му.
отчаяна.
болна.
Песента днес е Dido – Here With Me.
„Наистина любов“ е хубав филм.
А него… Него не го разбирам.
Не разбирам прегръдките му, противоположни на чувствата в погледите му.
И имам нужда да знам, че драматизирам твърде много, но това би ме излъгало отново. I won’t let you hurt me again беше лъжа, но беше красиво.
До някога…
ПП: Не разбирам защо сервитьорката ми сервира Джипси Куин, въпреки че знаеше, че нямам 18.
Досега четох. Книга този път. И умирам от скука. Не ми се говори с никого. (Май не отговорих на някого, който ми беше писал? Който и да е, има ми извиненията, понякога съм голям вятър.) Музика не ми се слуша. Сериал не ми се гледа – Prison Break не ме кефи (а и свърши, йеееее!), One Tree Hill не ме грабва, откак го преведоха на български (окепазиха ми сериалчето, гаднярите му с гадняри), а за други сериали в момента не се сещам. Като почнах с филмите, трябва да си догледам Big Fish („Голяма риба“ на български, но звучи глупаво, когато е извън контекста). Този филм ме грабна, но така и не намирам организация да си го пусна докрай… Губя всякакъв тренинг в гледането на филми, а през лятото бях почнала да се уча да вземам по два и да си ги пускам за през нощта… Та, в Биг Фиш става въпрос за наследствеността, но и за границата между реалното и нереалното. Филмчето е на Тим Бъртън, който става известен с, мисля, Кошмари преди Коледа, обожавам това филмче… 
И Beetlejuice е негов, изобщо, култов режисьор като стане въпрос за детски филми. Само тази Планета на маймуните леко ми разклати мнението за него, НО както и да е. Последните му филми и двата трябва да ги гледам, само малко повече временце и да излязат на ДВД… Причина да ги няма на ДВД всъщност няма, и двата филма са от 2005… Пфу, аз явно пак ще се изживявам като пират.
Общо взето… Има доста филми, които съм навита да гледам, ама немаме организация, баце. Багер, напомни ми да проверя за Леон във видеотеката или на някое друго място, на което мога да го намеря по принцип.
Да живеят сушените череши.
Пише ми се нещо, но ми писна от тези постове. Сигурно накрая ще ми дойде музата и ще прасна някоя книга и ще четете за мен във вестниците… Такива сме си ние, гениите. (Скромността е качество за хора, които нямат други качества и такива, които са твърде сериозни, за да се държат все едно се харесват.)
Несериозност
Всеки път, като почна да говоря нещо сериозно, се отклонявам… И в крайна сметка темата на разговор винаги е музика. Четох разни неща… Постоянно чета разни неща. Досега съм гледала Цар Лъв с Марти, взех си я вкъщи… Беше много хубаво (Марти, обичам те). Топъл шоколад, съмнителни салати, прилошаване, салфетки, и така нататък, и така нататък.
Пък сега цикля на Тату. (В случай, че не разбирате връзката, не сте в грешка, тя просто липсва, погледнете горния абзац.) Досега чаках да ми звъннат за тренировка. Но явно такава няма да има, защото очаквах да ми звъннат към пет… Е, поне имам оправдание, че не отидох. Не, че не ми тежи на съвестта, но това е отделна тема.
Мм, днес се изживях като рекламен агент. Влязохме в един магазин, аз естествено отидох на щанда за сладкишите и започнах „Ааа, това са ми любимите пасти!“ Марти се обади „Мм, не ми изглеждат добре…“ и аз продължих „Така ли? Невероятни са! Обожавам ги!“. Една жена тъкмо се чудеше какво да купи, та аз бях нейното слънце. Даже ме пита по колко са в кутия… Ей, имам дабра, мааму.
Мда. Вчера на испанския разбрах защо русото не се вясва. Наказали са го техните. :Р Почнах да навързвам фактите – в девет и нещо го видях пред районното, а след това нито веднъж не се появи на испански… Хехе. Лош, лоош… *похотливо*
Имам нов хладилник. Голяма работа. Не, че някога през живота си сме купували хладилник, но… какво значение има? Поздрав с Остава – Поля от слънчогледи.
Пфу, пиша този пост от няколко часа, изобщо не ми се занимава с него вече. Но преди да приключа, се налага да кажа няколко важни неща.
Ние сме нищо без миналото си.
Влюбването не е важно, важна е обичта.
Обичам ви.
Съучениците ми са идиоти.
Мерси. (Не беше нищо ново, но пък беше важно. :Р)
Грешки
Слушам песен, в която става дума за развод. Смешното е, че е изпяна съвсем спокойно, а текстът е фрапиращо саркастичен (а защо ли звучи толкова реално?). Stephen Lynch – Lullaby – знаете от къде да се сдобиете с нея.
След съвсем малко време съм на испански, току що си написах домашното.
Ей… Хората са ужасно егоистични, знаете ли? Не е просто фактът, че всеки мисли за себе си. Познавам твърде малко хора, които не са егоисти.
Брр, днес мислите ми са ужасно разбъркани.
Напоследък ме гони параноята, че губя разни приятели, а не виждам особени причини. Или поне се надявам, че няма такива. Нали знаете, аз виждам избирателно. (*слага две лъжички ирония*)
Не мога да се съсредоточа, все едно съм влюбена. С единствената разлика, че ако бях влюбена, щях да мисля за нещо определено, а сега си бия главата за толкова много неща…
Аз съм глупачка. Понякога се плаша от това, че мисля твърде много за себе си и спирам да го правя, но в момента не мога да се абстрахирам. Има моменти, в които имам нужда да знам, че знача нещо за някого, че не съм поредната загуба на съществуване, ще ми се да вярвам, че съм по-различна от тези, в очите на които се оглеждам по улицата всяка секунда. (Наистина няма нищо по-обикновено от човек, който се опитва да бъде необикновен. Само дето аз не се опитвам. Аз или съм, или не съм, и приемам истината с отворени обятия.) И същевременно се държа като най-обикновена овца, първична съм, избухлива съм, даже все още правя неща, за които нямам нормално обяснение.
Много се ядосвам. Не за това. Не само. Освен всичко ме плаши и идеята, че този блог набира скорост, а аз исках да се изовядвам тук… Явно няма да се получи.
Хах… Имам нужда просто да седна в един мек фотьойл, без нищо в главата, с чаша горещ шоколад в ръце. Звучи малко, а? Ама аз съм един умален вариант на голям зрял човек и нямам време за това. Друго си е да си пиша по испански пред компютъра, търсейки думи в електронния речник, и вмъквайки по някоя мисъл тук. Поздрав с Kill Hannah – Lips Like Morphine. Ако го чуете… Вокалът е на мъж. Мда, не звучи като мъж.
Като заприказвах за музика отново, днес попаднах на клипа на Sick Puppies – My World. Не беше нищо особено… Очаквах повече, най-вече заради невероятното All The Same. Хауевър, това, че са направили една хубава песен не значи, че ще правят още и клиповете им ще се отличават с особена уникалност. *въздиша* Ама имаше надежда, бе, мааму.
Между другото (каквото и да е то), мп3-то ми отново се е побъркало и е направило папки за голяма част от изпълнителите, на които съм си качила песни. И май си е качило още песни само? О.о Надявам се искрено, че това не е възможно. Но пък как да си обясня присъствието на Jingle Bells в списъка, тогава? О.о Мда, както и да е.
Ще тръгвам… До някога.
ПП: Розе, рядко си постъпвала толкова… Необмислено. Чак тъпо.
ППП: Присъствието на много „че“-та е невинно.
Сестра ми полудява.
Майка ми също. Аз покрай тях.
Вчера бях толкова зле, че чак отидох на шопинг терапия – не, не съм си купувала дрехи. Застоях се в Пингвините и не излязох от там, докато не се сдобих с бумагче. „Шоколад“ на Джоан Харис, даже филм са направили, и Джони Деп май участва. Чета си я, де. С чаша топъл шоколад в ръка (ОБОЖАВАМ ТОПЪЛ ШОКОЛАД!).
Иначе било доказано, че жените (предимно, но иначе не само те) ходят на шопинг терапии главно защото така са се чувствали сигурни – свързвали купуването на дрехи с родителите си. Яко. Аз явно се чувствам по-сигурна, като си купувам книги – определено го предпочитам пред парцалките. Пък и някакси ме карат да се усещам като по-възвисена духовно. Комплексарчеее.
Слушам Craig David – Walking Away. Пуснаха я, докато бях седнала с майка ми за малко преди испанския на кафе, и почти се разплаках. А се оказа, че и някаква чалга се опитвала да й прави кавър… А песента е хубава! *мрънка в знак на протест*
Валериян
Под ягодите, чувствам се изстискана и уморена още от сега… Като си представя какъв ден ще ми е днес, и направо ми прилошава. Имам да реша още ужасно-много-тъпи-задачи. Трябва някой да ме накара да спра да ги преписвам. :Р
А в момента слушам Остава и се чудя защо като си включа Your Hands на Royksopp, ми се пуска My Heart на Paramore… Шантаво мп3.
Абе, с други думи, почивам си.
В петък (?) си купих едно блистерче валериян, със скритата надежда, че няма да ми се наложи да го употребя по предназначение. Нервите ме тресат доста яко. На кого ли не крещях, как ли не се държах, кого ли не плаших… Много съм зле. Даже не знам защо – като изключим караницата-меле, но тя се състоя след това все пак, а и после имаше подобрение, значително.
Бх.
А, между другото, намерих току що един сайт за анонимни изповеди и прочетох някои доста гадни неща. Бля, всичко детско в мен умря. Което ми напомня за разговора в канала вчера, можете да се сетите за тематиката. :Р Не мисля, че скоро ще влизам в мИРК пак.
Не мога да си подредя мислите, така че съм до тук.
Royksopp – What Else Is There
It was me on that road
But you couldn’t see me
Too many lights out, but nowhere near here
It was me on that road
Still you couldn’t see me
And then flashlights and explosions
Roads end getting nearer
We cover distance but not together
I am the storm I am the wonder
And the flashlights nightmares
And sudden explosions
I don’t know what more to ask for
I was given just one wish
It’s about you and the sun
A morning run
The story of my maker
What I have and what I ache for
I’ve got a golden ear
I cut and I spear
And what else is there
Roads and getting nearer
We cover distance still not together
If I am the storm if I am the wonder
Will I have a flashlights nightmares
And sudden explosions
There’s no room where I can go and
You’ve got secrets too
I don’t know what more to ask for
I was given just one wish
http://www.youtube.com/watch?v=WOt15JsLloU
http://www.data.bg/f.php?fid=13774662
Посвещавам си деня на тези пичове.
Turn around the things that you say, to suit me fine…
Това не знам защо го пиша. Ама не е нужно да знам всичко, нали?! *разярено*
Денят беше един от най-хубавите. Стихотворението, което снимах – също.
ЩОМ си казал всичко,
време е да тръгваш.
Колкото и да лепиш чашата,
от нея вече не можеш да пиеш
Тя е ваза за сухи цветя.
Та… Днес осъзнах, че никога не можеш да имаш всичко (за пореден път, но винаги, когато го осъзнавам, се чувствам нова). Никой няма всичко. Е, може би само Дядо Коледа, който и Снежанка си има, и работилница за подаръци, и е заобиколен от симпатяги… Ама сигурно накрая ще се окаже, че и той недоволства, щото просто… Е гей.
Днес си размазах грима така, че да съм сигурна, че повече няма да мога да го оправя. И изобщо не съжалявам.
Днес залезът беше прекрасен. Днес облаците бяха други. А сълзите не бяха горчиви.
Между другото, ако търсите на embrace в девиантАРТ.ком ще намерите прекрасни неща.
Алекс, получих. Много е хубаво.
