Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
(Иван Пейчев)
Като цяло душата ми се чувства изстискана от всички посоки, и ме боли учудващо много. Е, усмихвам се и казвам „ще го преживея“. Няма да ми е лесно, разбира се. Тъжното е, че го знам. Хубавото… Няма хубаво.
Мразя някой да чете това, което съм писала, без позволение. А тук блогът ми влиза в някакви класации, от които даже не знам как да го разкарам.
Няма изход, няма път нагоре, няма пътечка настрани. Това моето е нелечимо.
А всеки се е вкопчил като глупак в собственото си „Аз“, крещейки щастливо лозунги, които не важат. Всеки се затваря в себе си, без изобщо да се замисли, че другите ги боли. Че и другите имат усещания. И май ще се върна отново вкъщи, понеже тук се чувствам хиляди пъти по-слаба.
А сълзите ми напират пред очите ми, но не ме е страх да напиша това, защото знам, че няма опасност някой да го погледне.
Don’t let me out in the rain.
Използвам хиляди весели емотикони, а се чувствам като смачкан боклук. Пак чувството за вина, пак идеята, че нямам право да занимавам никого със себе си. Прекрасна съм, нали?
Трябва да изприказвам всичко на някого, защото имам чувството, че ще избухна. Обаче с никого няма да говоря. Не го искам. Не по този начин. Сега все ще се намери някой, който да ме пита загрижено „Как си“. Премълчаването на отговора значи повече от това да му отговориш наистина. А самият отговор поражда допълнителни въпроси. Не може ли без този въпрос? И без това го мразя… Етикет.
Ама съм добра, маската ми вече е стоманена.
