Разсъбличане

Връщам се вкъщи, Тру Вортекс съм аз, недоизказана съм аз, невъзможна съм аз, но това не съм аз.

Не чаках есента, защото беше

в сърцето ми непоносима есен.

Аз непрекъснато очаквах някого,

бях чужд на някого,

сбогувах се със някого.

Не чаках есента, но тя дойде.

Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,

непоносимата тъга

на нейните ограбени икони.

Но тя дойде. Всъщност тя се върна,

но не с античната си тишина,

не с корабите,

не със мен,

а защото беше

в сърцето ми непоносима есен.

(Иван Пейчев)

Като цяло душата ми се чувства изстискана от всички посоки, и ме боли учудващо много. Е, усмихвам се и казвам „ще го преживея“. Няма да ми е лесно, разбира се. Тъжното е, че го знам. Хубавото… Няма хубаво.

Мразя някой да чете това, което съм писала, без позволение. А тук блогът ми влиза в някакви класации, от които даже не знам как да го разкарам.

Няма изход, няма път нагоре, няма пътечка настрани. Това моето е нелечимо.
А всеки се е вкопчил като глупак в собственото си „Аз“, крещейки щастливо лозунги, които не важат. Всеки се затваря в себе си, без изобщо да се замисли, че другите ги боли. Че и другите имат усещания. И май ще се върна отново вкъщи, понеже тук се чувствам хиляди пъти по-слаба.

А сълзите ми напират пред очите ми, но не ме е страх да напиша това, защото знам, че няма опасност някой да го погледне.

Don’t let me out in the rain.

Използвам хиляди весели емотикони, а се чувствам като смачкан боклук. Пак чувството за вина, пак идеята, че нямам право да занимавам никого със себе си. Прекрасна съм, нали?

Трябва да изприказвам всичко на някого, защото имам чувството, че ще избухна.  Обаче с никого няма да говоря. Не го искам. Не по този начин. Сега все ще се намери някой, който да ме пита загрижено „Как си“. Премълчаването на отговора значи повече от това да му отговориш наистина. А самият отговор поражда допълнителни въпроси. Не може ли без този въпрос? И без това го мразя… Етикет.

Ама съм добра, маската ми вече е стоманена.

Чувствам се

счупена на малки парченца, разхвърляни по поляните като глухарчета.

отровена от кратките погледи и необяснимия страх в очите му.

отчаяна.

болна.

Песента днес е Dido – Here With Me.

„Наистина любов“ е хубав филм.

А него… Него не го разбирам.

Не разбирам прегръдките му, противоположни на чувствата в погледите му.

И имам нужда да знам, че драматизирам твърде много, но това би ме излъгало отново. I won’t let you hurt me again беше лъжа, но беше красиво.

До някога…

ПП: Не разбирам защо сервитьорката ми сервира Джипси Куин, въпреки че знаеше, че нямам 18.

Всеки път, като почна да говоря нещо сериозно, се отклонявам… И в крайна сметка темата на разговор винаги е музика. Четох разни неща… Постоянно чета разни неща. Досега съм гледала Цар Лъв с Марти, взех си я вкъщи… Беше много хубаво (Марти, обичам те). Топъл шоколад, съмнителни салати, прилошаване, салфетки, и така нататък, и така нататък.

Пък сега цикля на Тату. (В случай, че не разбирате връзката, не сте в грешка, тя просто липсва, погледнете горния абзац.) Досега чаках да ми звъннат за тренировка. Но явно такава няма да има, защото очаквах да ми звъннат към пет… Е, поне имам оправдание, че не отидох. Не, че не ми тежи на съвестта, но това е отделна тема.

Мм, днес се изживях като рекламен агент. Влязохме в един магазин, аз естествено отидох на щанда за сладкишите и започнах „Ааа, това са ми любимите пасти!“ Марти се обади „Мм, не ми изглеждат добре…“ и аз продължих „Така ли? Невероятни са! Обожавам ги!“. Една жена тъкмо се чудеше какво да купи, та аз бях нейното слънце. Даже ме пита по колко са в кутия… Ей, имам дабра, мааму.

Мда. Вчера на испанския разбрах защо русото не се вясва. Наказали са го техните. :Р Почнах да навързвам фактите – в девет и нещо го видях пред районното, а след това нито веднъж не се появи на испански… Хехе. Лош, лоош… *похотливо*

Имам нов хладилник. Голяма работа. Не, че някога през живота си сме купували хладилник, но… какво значение има? Поздрав с Остава – Поля от слънчогледи.

Пфу, пиша този пост от няколко часа, изобщо не ми се занимава с него вече. Но преди да приключа, се налага да кажа няколко важни неща.

Ние сме нищо без миналото си.

Влюбването не е важно, важна е обичта.
Обичам ви.

Съучениците ми са идиоти.

Мерси. (Не беше нищо ново, но пък беше важно. :Р)

Сестра ми полудява.

Майка ми също. Аз покрай тях.

Вчера бях толкова зле, че чак отидох на шопинг терапия – не, не съм си купувала дрехи. Застоях се в Пингвините и не излязох от там, докато не се сдобих с бумагче. „Шоколад“ на Джоан Харис, даже филм са направили, и Джони Деп май участва.  Чета си я, де. С чаша топъл шоколад в ръка (ОБОЖАВАМ ТОПЪЛ ШОКОЛАД!).

Иначе било доказано, че жените (предимно, но иначе не само те) ходят на шопинг терапии главно защото така са се чувствали сигурни – свързвали купуването на дрехи с родителите си. Яко. Аз явно се чувствам по-сигурна, като си купувам книги – определено го предпочитам пред парцалките. Пък и някакси ме карат да се усещам като по-възвисена духовно. Комплексарчеее.

Слушам Craig David – Walking Away. Пуснаха я, докато бях седнала с майка ми за малко преди испанския на кафе, и почти се разплаках. А се оказа, че и някаква чалга се опитвала да й прави кавър… А песента е хубава!  *мрънка в знак на протест*

Под ягодите, чувствам се изстискана и уморена още от сега… Като си представя какъв ден ще ми е днес, и направо ми прилошава. Имам да реша още ужасно-много-тъпи-задачи. Трябва някой да ме накара да спра да ги преписвам. :Р

А в момента слушам Остава и се чудя защо като си включа Your Hands на Royksopp, ми се пуска My Heart на Paramore… Шантаво мп3.

Абе, с други думи, почивам си.

В петък (?) си купих едно блистерче валериян, със скритата надежда, че няма да ми се наложи да го употребя по предназначение. Нервите ме тресат доста яко. На кого ли не крещях, как ли не се държах, кого ли не плаших… Много съм зле. Даже не знам защо – като изключим караницата-меле, но тя се състоя след това все пак, а и после имаше подобрение, значително.

Бх.

А, между другото, намерих току що един сайт за анонимни изповеди и прочетох някои доста гадни неща. Бля, всичко детско в мен умря. Което ми напомня за разговора в канала вчера, можете да се сетите за тематиката. :Р Не мисля, че скоро ще влизам в мИРК пак.

Не мога да си подредя мислите, така че съм до тук.

Turn around the things that you say, to suit me fine…

Това не знам защо го пиша. Ама не е нужно да знам всичко, нали?! *разярено*

Денят беше един от най-хубавите. Стихотворението, което снимах – също.

ЩОМ си казал всичко,

време е да тръгваш.

Колкото и да лепиш чашата,

от нея вече не можеш да пиеш

Тя е ваза за сухи цветя.

Та… Днес осъзнах, че никога не можеш да имаш всичко (за пореден път, но винаги, когато го осъзнавам, се чувствам нова). Никой няма всичко. Е, може би само Дядо Коледа, който и Снежанка си има, и работилница за подаръци, и е заобиколен от симпатяги… Ама сигурно накрая ще се окаже, че и той недоволства, щото просто… Е гей.

Днес си размазах грима така, че да съм сигурна, че повече няма да мога да го оправя. И изобщо не съжалявам.

Днес залезът беше прекрасен. Днес облаците бяха други. А сълзите не бяха горчиви.

Между другото, ако търсите на embrace в девиантАРТ.ком ще намерите прекрасни неща.

Алекс, получих. Много е хубаво.